Еко-критика на световния разум

Сутрин е. Събуждаш се. Събуждаш се, някак си уморен и недоспал. Надигаш бавно подпухнало тяло и търчиш в банята да освободиш носа си от секретите. В този момент ти се приисква да храчиш, да храчиш… без спир, докато се освободиш от мърсотията вдишана от предния ден, за да направиш място за новата, която ще вдишаш в току-що пробуждащият се. И в този момент се поглеждаш в огледалото, а там те гледа някакво странно същество със сенки под очите, стигащи почти до бузите. Стряскаш се и започваш да търсиш обяснения за това идилично състояния при което трудно можеш да се наречеш човек.

За да си създадеш поне малко самочувствие вземаш хладък душ и използваш всичката налична козметика, макар и да знаеш, че шофьора на таксито ще си отвори прозореца, докато те вози, а продавачката в магазина ще се отдръпне на два метра от теб, сякаш си прокажен/то за китайците козметиката е излишно и непонятно средство за поддържане на лична хигиена/. Чудиш се какво да облечеш, но дори не ти се отваря прозореца, нито пък ти се излиза на терасата, за да провериш какво е времето. Та, така гадаейки обличаш нещо светло, макар и знаейки, че след половин час навън, то вече ще е черно и с бодра крачка се появяваш на улицата.

Инстинктивно поглеждаш нагоре, към небето и дъхът ти замира. Няма небе. Няма слънце. Няма…нищо. Оставаш с усещането, че живееш в ковчег… На където и да погледнеш се стели смог… Слънцето неистово се опитва да погали земята и нейните неразумни обитатели, но вместо това уморено от невъзможност почти до озлобление само жари ли жари…

Решаваш да се разходиш и обещаваш сам на себе си да не поглеждаш към небето, където нищо друго не можеш да видиш, освен небостъргачи в съревнование кой е по-висок и по-хубав, стигащи до мътната пелена и създаващи вчечатлението, че там е краят на вселената.

Няма дървета, няма птици, само бетон…

Тук-таме улавяш как погледа ти се увлича от някоя улична кашпа с изкуствени цветя или от малки саксии със стайни цветя подредени на земята в причудливи форми.

Стигаш крайбрежието с надеждата, че ще усетш мириса на море и ще можеш да си поемеш капчица свеж въздух, но и там те чака поредното разочарование, въпреки положените усилия от градските власти да озеленят каменистият район. Уж има парк, уж има дървета, уж има трева, макар и посадена на зебло, а някак си не ти става по-свежо на сетивата. Слизаш до водата, за да докоснеш Жълто море и после дълго да разказваш на поколенията си за тази среща, а водата бягайки от дланите ти оставя мазни следи.

Уморен решаваш да поседнеш на каменната пейка в морската алея. Знаеш, че е покрита с черна мазна пепел, която неуморно се стели от въздуха, но все пак присядаш и се замисляш:

Дали, Китай вече не се е превърнал в замърсител номер 1 в света?

Защо в Китай няма контрол на замърсителите?

Защо обикновеният работник китаец, когато е на работа изсипва бидон с мазут в морето, защо китаеца много си харесва и се гордее с новото строителство за сметка на залените площи, а в почивните дни ходи да снима цъфналите храсти в парка или си отглежда птички в клетка?

Дали, Китай вече не се е превърнал в замърсител номер 1 в света?

Дали, този възход на китайската икономика сега не е в ущърб на бъдещите им поколения?

Дали, изнасяйки мръсното си производство в Китай всички останали държави не създават бомба със закъснител за цялата планета и бъдещите ни поколения?