Демокрацията и посттоталитарната държава

Елка Г. БАЛЮЧЕВА

I. Две или три в едно

Демокрацията у нас пристъпва като препънат кон. Уж яслата на европейската ливада се вижда: баницата е на тепсия, от нас само краставичките и ракията, и въпреки това е подозрително, миражно и застрашително дори. Българинът е грижливо отгледан неверник. Не вярва на брат си, на партньори, дори на себе си. И на сълзи не вярва, да не говорим за Бога. Лъжата и истината, законът и беззаконието са релативирани и нямат стойности. “Европейският съюз? Абе, всички са маскари”... Така мисли българинът и така се затваря в себе си.

Българската държава е на 1300 години, но робствата й също са вековни: 200 години византийско + 500 години турско + 45 години тоталитарна робия. Историческите документи показват, че в древността българският народ е бил много добре организиран и трудолюбив, смел и много, много мъдър. Ценял е общността - единството, и това е причината да преодолее и византийското, и турското робство. Американският консул във Варна, в началото на миналия век, е бил впечатлен от достолепието и красивата осанка на българския селянин. “Този народ”, така е записал консулът, “има бъдеще.” Не е познавал тоталитарното робство...

Най-краткотрайното в историята на България - 45-годишното робство на тоталитарната държава, е най-разрушителното и перфидно. То парализира държавата, разяжда и опустошава душевните сили и на потисници, и на потиснати. Такава държава не издига надарени личности с широк поглед към света и битието. Тя “извайва” роби. По устав. Лъже, убива, притиска, унижава, издевателства, заплашва грубо или йезуитски фино, докато подгоненият като диво животно човек откаже да мисли, приеме орисията си, уравниловката и като конфекционен продукт заживява по инструкция и по калъп. Като палачите си. В началото по план се ликвидира духовният елит, водачите на нацията. Хиляди са убитите - за измислена вина, с присъда или без присъда. Народът без своя елит и своите лидери е тълпа. Тълпата най-лесно се подвежда, като се отворят клапите на омразата. Да се насочи агресията навън - към измислени врагове, е лесна работа - компенсира страха от собствената ти нищожност. Така по площади, стъгди и улици млади активисти скандират “смърт на враговете на народа”. Освен жестоко убитите, стотици са изпратени в “трудово-възпитателни лагери” (разбирай концлагери), хиляди семейства са интернирани във вътрешността на страната, жилищата им са отнети, границите са затворени. Страхът като мрачна пелена се стеле над България. И този страх не се забравя, провижда се и днес под различни форми. Хора, живели близо до концлагерите Белене, Скравена, Ловеч и т.н., отказват да разкажат спомените си за онова време. Страх ги е да споделят срама, слабостта, унижението и… робството си. Бъдещето е неизвестно и също плаши. Още повече има ли гаранции, че миналото няма да се повтори? Отново страх.

До ден днешен на лято Господне 2008 “демокрацията” не е демокрация. Някои предпочитат да я наричат фасадна, но вгледаш ли се в очите й, ще ти се разкрие грозното лице на социалистическата, т.е. тоталитарната държава. Мутирала е в посттоталитарната си форма, но плодовете й са приблизително същите: отровни, гнили или кисели. Навлича европейски маркови одежди, кокетничи, но всъщност лицемерничи с партньорите си от Европа и света. И крои някакви дългосрочни или кой знае какви други планове. Такава е природата й, какво да се прави: първосигнална, примитивна, много алчна и арогантна. Разбираемо е: най-трудно се променят съзнанието и манталитетът. Правилният въпрос е обаче иска ли и може ли да се промени? Партията доброволно и лесно се отказа в началото на прехода от конституционното си право да ръководи държавата и народа към “светлото бъдеще на комунизма”. Раздели се и със “сиянието от успехите на трудещите се” и други подобни идеологеми. Принудително вече не четем и не ни изпитват научили ли сме славната история на БКП, на КПСС, на международното работническо движение или международното положение като такова, за гниенето на капитализма и скапаната “Кока-кола” на американците. Щом се отнася до хляба /разбирай далаверите/ и тоягата, Партията и посттоталитарната й прилежаща държава никога не се е разделяла. Бившите комунисти, техните наследници, членовете на репресивния апарат, или с други думи, ченгетата, заемат отговорните длъжности в министерства, агенции, вестници, TV-канали, различни граждански организации, чужди посолства, националистични партии и организации. В името на властта и парите продължават да манипулират общественото съзнание, сиреч мнение. Не знаят, не искат, а и не могат да следват цивилизационни модели на поведение. Като партия с терористичен back ground веруюто й е “властта се взема с кръв, с кръв се дава”, а принципът или подходът “кой как е гласувал, не е важно; важното е кой брои бюлетините” се прилага от началото на прехода с възходящ успех. Те гарантират облаги, както носят облаги мръсните пари, сделките в сенчестия бизнес, прането на пари, корупцията, кражбите и т.н. Всички тези облаги или далавери дестабилизират посттоталитарната държава, но от друга страна, тя се нуждае от хаос - това е най-ползотворната среда за мръсния бизнес. Войната, която държавата води срещу собствения си народ, е програмирана, защото отвращава хората, и лековерието им ги настройва срещу прехода и демокрацията като цяло. Дискредитиран е смисълът на демокрацията - установяване и прилагане на върховенството на закона, на свободен пазар, индивидуална свобода, свободен труд, върховна политическа ценност - грижата за гражданите и гаранциите за осигуряване на свободата. Голяма част от българските граждани не знаят и отказват да разберат, че демокрацията е инструмент за строителството на държавата и осигурява просперитета на нацията. Трябва да се подчертае също, че целенасочено и системно след 2001 година автентичните демократични партии, техни членове, специалисти, учени, лоялни бизнесмени и граждани, за които демокрацията е ценност и цивилизационен избор, отново се чувстват дисиденти в собствената си страна. Те са маргинализирани, притиснати към периферията на обществено-политическия пейзаж и често им се приписват злодеяния. Пример е демонизирането на Иван Костов: отровиха живота и на семейството му. За ерозиране и дискредитиране на действени граждански организации и групи се създават паралелни вертикални структури със сходни цели и задачи. Това може да се наблюдава в полето на екологичните организации. Наблюдавахме го и при протестите на учителите миналата година.

За заблатяването на държавата, всеобщата печал, напрежението може да се каже - за погрома на нацията заслуга имат хазартните играчи и политически брокери Симеон, Борисов и Ахмед Доган. Демиурзите на посттоталитарната държава ги издигнаха на политическата сцена. В задкулисието стояха и хардлайнерите на Партията столетница /терористична/, президентът Гоце и накрая, но не на последно място, амалгамата ДС/КГБ. Руски дипломат гръмогласно заяви, че България ще бъде троянският кон на Русия в Европийския съюз. Още ли се чудим, че държавата е парализирана, а хаосът - всеобхватен?

По кръстовища и пътища, в градове и села, олигарси, мафиоти и неидентифицирани човешки субекти градят черкви и параклиси. Намирисва на индулгенции. Все пак отвъдното плаши, а грехове - много. Не че българинът е религиозен, но че е суеверен, това сто на сто е сигурно. Доган не се оказа горда, рееща се в небесните висини и ширини, простори, нито мъдрец - кой мъдрец гради дворци и сараи? Мъдрецът гледа към Слънцето - Светлината. Другото проклятие на България - срамът на целокупната европейска аристокрация - спи ли спокойно? Страх го е от Провидението, след нанесенетие подли удари върху демократичния процес и българския народ? Очаква се да направи заменка на имотите си за кон.

II. Друга гледна точка. Япония и ние

Думичката “ката” на японски означава “как да се държиш”. Със себе си, в семейството, училището, службата, на улицата, когато играеш, да речем, “айкидо”, как говориш, седиш, как се движиш, смееш и защо се смееш и т.н. Най-голяма е обидата да наречеш някого лъжец, подлец, крадец и не дай си Боже - убиец и т.н. Изречеш ли тези смразяващи за японеца думи, все едно че си призовал въпросното лице да си направи харакири.

В Страната на изгряващото слънце не може да има водещ на телевизионно предаване, който без прекъсване всичко свежда до собствения или чужд /ще ме извините/ член, полово да се отнася към всеки и всичко. Не може на екрана със захаросан перчем да застане популярен за VIP-персоните бивш ватман, известен със смайващо отсъствие на приличие. Ако случайно някой японец зърне тези самоизложени супер-TV звезди и самозвани “мачос”, японецът ще сведе срамежливо глава и ще си каже: “Петна върху природата”. Кой плаща на тези момчета? Началниците защо си затварят очите? Кой изпитва перверзно удоволствие от подобни издевателства?

А ако японец научи, че някой президент е лъжец, ще си помисли първо, че не е чул добре и учтиво ще повтори въпроса: “Президента ли казахте?” После ще се натъжи и ще си каже - на себе си: “Тежка карма”, като ще има предвид кармата и на президента, и на държавата, и на народа. Ако е много още натъжен, ще изговори някаква молитва или мантра, защото вярва, че светът е свързан и единен. Т.е., ако бие камбаната на “Александър Невски”, японецът вярва, че звънът й ще се чуе и в Токио... Не дай си Боже, японецът да види момичета и момчета, които от алкохолно опиянение или дрога едва се държат на краката си и те - момичетата и момчетата, нечленоразделно бълбукат в устата си нещо като: “аре, брато, яко... цепим, нали кво пакетите си е е...о майката”, пак японецът ще се зачуди не толкова върху смисъла на избълбуканото, а от самото бълбукане, което на свой ред го натъжава и това е съществената причина още по-ангажирано да си каже мантрата за щастието, отнасящо се към всички живи същества. Нещо му е подсказало, че енергията при тези иначе мили същества е погрешно насочена. Именно: вместо нагоре към главата енергията тече безконтролно към долната част на тялото и изсушава утробата и другите там възпроизводителни органи. Уместно е да се добави, че за японеца е съвършено ясно, че от катата на 20-годишните зависи бъдещето на страната, а както беше по-горе отбелязано, не само на нейното бъдеще.

Освен че обича българското кисело мляко, българските песни и танци, и изобщо, българската култура и природа, че боготвори Кошо - българския сумист, преборил наред всички сумисти, японецът знае да строи високоскоростни влакове, магистрали, да издига храмове и билдинги, които при земетресения се люлеят, но не падат. И въпреки че там, в Япония, земетръсите са страховити, от много висока степен по всяка скала, жертвите са малко, не като в Китай, например.

Изобщо с катата си японците стоят здраво на краката си и знаят, могат и опазват хора и животни, гори и реки. Грижат се за птици, риби, водни кончета и пеперуди, за деца и възрастни. Катата им е подредена като икебана. Във всичко търсят красивото и непреходното. Така одухотворяват и материалното, а материалното не лежи на врата им като воденичен камък. Не е нужно да се ходи до Япония, за да се увери човек в казаното. Автентично: в с. Шипка, Казанлъшко, живее истински японец. Всяка сутрин тичешком качва по баира около 80 стъпала и после ги помита. За стъписване все още на селото, с нашенска метла помита и селския площад. Усмихнат и спокойно. Такава му е катата и грижливо си я поддържа. Търси във всичко красивото и го намира. А както свидетелстват от древността, “което е красиво, то е и добро”.

III. Като за финал и... начало

У нас зорлем търсим грозното: кражбата и убийството, подлостта и лицемерието, похотта и насилието, чалгата. И като цяло омразата и страха. Всичко, което ни обрича на робство. От блатото на робството Брюксел не ще ни измъкне. Дори и да ни извлече, ние гравитачно пак ще се свлечем в тинята. Тогава? - Болният трябва да пожелае сам да се измъкне и излекува. Как? Това е въпросът. А как ще се развива оттук нататък посттоталитарната държава? Не е ясно. Дори е мъгливо. Важно е да се изясни какво мислят майките, сестрите на убитите мутри, мафиоти, на техните вдовици и т.н. Струвало ли си е всичко това? По-добре мъртъв, отколкото без власт, джип, яхта, хотел на черноморския бряг или във Флорида, без банкови сметки в швейцарска, люксембургска банка и т.н.? Или по малко парични знаци, но жив и честит?

Демократичните общества и държави се градят от щастливи граждани. Всичко друго е от Лукавия.

Накрая ,”за да не бъда старомодна”, с едно оптимистично бижу ще завърша: Панта рей!