За доверието, срама и още нещо

Петър Краевски

Ако някой ни уверява, че няма от какво да се срамува, можем ли да му вярваме? Разбира се, че да!

Ако някой ни уверява, че няма от какво да се срамува, можем ли да му вярваме? Разбира се, че да!

Познавах един политик. Много честен човек. Твърдеше, че пътува с градския транспорт - спестяваше за вила на Бахамите от закуски. Този, същият, поде епична борба срещу сенчестия бизнес. Предложи да забранят плажните чадъри и слънчобраните. Не приеха този законопроект. Тогава политикът възкликна: „Аз направих каквото можах. Няма от какво да се срамувам!”. И се захвана с футбол под сенките на стадион „Народна армия”. До вчера. Сега наистина е на Бахамите, но със сменена самоличност. Защото няма от какво да се срамува. И ние му вярваме.

А преди седмица се случи така, че настинах. Вдигнах температура 37 и 2. Отидох на лекар. Направиха ми най-невинни изследвания – кръв и урина, но за всеки случай ме хоспитализираха. „Ето я грижата за човека!”, казах си, „Как да не вярваш на родната медицина?”. Платих си за престоя в болницата, дори бутнах рушвет. Когато излезе епикризата, обаче, се оказа, че заради моята настинка съм бил опериран от жлъчка и апандисит. За хемороидите не споменавам, защото ме е срам. „Ама как така?”, попитах аз. „Така, така!”, отвърна доктор Задгробников, „Правим го заради ония безсрамници от здравната каса! Като не ни дават пари, ние си ги искаме. А да си искаш не е срамно, повярвай ми!”. Е, повярвах му. Дори се засрамих, че повдигнах въпроса.

Сега се сещам и за моята съседка. Усмихната и пухкава като бутерка. Работи в социалното министерство. Аз съм безработен. Редовно й напомням, че социалното неравенство не се решава като уравнение, я та периодично ми спира социалните помощи. По тази причина вкъщи постояно сме в ремонт – чукам, тракам, местя мебели, забивам пирони. Накратко – шум вдигам, лазя й по нервите. Бях убеден, че вече съм я омаломощил. Вчера я сгащих в асансьора. Между втория и третия етаж заех отработената си поза на сатирик и изсъсках:

Срамувай се панически,
без всякаква условност:
цените са космически,
народът – в безтегловност!

Очаквах съседката да потъне до партера от срам. Нищо подобно. Асансьорът плавно стигна до петия етаж, а съседката се разтопи в маслена усмивка:

За твойте словесни откоси
си имаме отговор прост:
задаваш ли много въпроси 
ще станеш и ти под въпрос!

А така! Излезе, че женицата не е просто онази с холестеролната фамилия, дето работи в социалното министерство, а мастит сатирик /не казвам „сатиричка”, защото звучи някак истерично/! Не е безрамната изедница, която ми разправя врели-некипели за всеобщия просперитет, а крупен талант, който твори под псевдоним в по страниците на централния печат! Застъпница се за човешките правдини... Ох, срам! Стана ми толкова чоглаво, че загубих вяра в себе си.
 
Затова напоследък вярвам на всички. На всички които твърдят, че няма от какво да се срамуват. Вярвам, че няма корупция, няма мафия, няма битова престъпност. Вярвам, че има правосъдие, има благоденствие, има честни и морални политици. Вярвам, че реформите са в ход и ни водят към светлото бъдеще... Вярвам някак си безрезервно и електорално. Вярвам с такава безумна сила,  че направо да си умреш от срам!