Нещо става, но какво?

Иван Гарелов

Особено изживяване е това среднощно гледане на мачове от европейското.

Придремеш, събужда те с виковете си коментаторът, пак задремеш. На сутринта си спомняш резултата и той е толкова изненадващ, че се питаш дали си сънувал.

През деня те занимават с жалката ни футболна реалност – разжалван шампион, псувни и закани, подкупи и побоища.
 
С целия ни живот е така. През деня те занимават хвърчащите нагоре цени на горивата и храните, инфлацията, бедността, помпозното откриване на обществен нужник в Пловдив с парад на еротични гърли.

А когато здрач прибули теменугите, придремваш пред телевизора и една тиха гордост те спохожда, като гледаш как младичкият ни премиер се ръкува с господаря на света, отиващия си американски президент.

По стара традиция ние, българските журналисти, обичаме да представяме посещенията на нашите държавници по света и най-вече в Америка като исторически, стратегически, нов и по-висок етап и тям подобни клишета, независимо дали те са чисто протоколни и не водят след себе си до никакави конкретни резултати.

Ето, и сега чуваме едни гръмки обещания, допадащи на балканския ни провинциализъм и комплекси за малоценност. Станишев бил станал „момчето на Буш”.

Нещо повече, за американската администрация „той е техен човек на Балканите”.

След като при посещението си у нас Буш нарече Станишев „Мистър Клийн” (Господин Чистота), което се изтълкува като поощрение за борбата му срещу корупцията, а на срещата в Букурещ го попита как поддържа спортната си форма, сега Буш отново се държал фамилиарно със Сергей, та значи...

Какво да значи, Буш се държи фамилиарно с повечето от своите съюзници. Той току-що се бе върнал от Европа, където се бе прощавал с европейските си партньори все в този стил.

Иначе във Вашингтон не бяха подписани никакви съществени документи, не бяха решени никакви стоящи пред двете страни проблеми. Подписан бе протокол, който определя какво трябва да направим, за да отпаднат визите, т.е. нещо като изложение на намеренията.

Възторгът на някои журналисти достигна дотам, да твърдят, че сега ЕС ще бъде по-внимателен в своите критики към България, след като е станал свидетел на тесните отношения Сергей – Буш.

Залитането по възторженото отразяване накара опитната дипломатка Елена Поптодорова да направи баланса „В България Буш има двама събеседници – Първанов и Станишев.

Няма съмнение, че, ако не България, то самият Станишев печели някакви позиции във вътрешнополитическата битка в България. Особено на фона на скандала с президента, ознаменувал заминаването на премиера.

На „Мистър Клийн” не бе спестено дори сравнението със злополучното премиерство на Жан Виденов. А и ние знаем, че Барак Обама, вероятен нов президент на САЩ, бе посъветвал бъдещия посланик в България „агресивно” да помага на страната в борбата срещу корупцията.
 
И все пак в Америка нещо е станало и то е пряко свързано с нервната обстановка у нас. Обсъдени са били енергийните проекти на България, като вероятно премиерът е изразил разбиране към тревогите на американците за руския енергиен монопол у нас.

Говори се, че досега Министерският съвет не е задвижил постигнатите договорености на Първанов с Путин по проекта „Южен поток”, а също така и проектите АЕЦ „Белене” и „Бургас-Алескандруполис”.

Ако Станишев се е разграничил от тези българо-руски договорености, то тогава отговорността за сключването пада естествено върху президента Първанов.
 
Това вече обяснява защо застъпникът за американските енергийни интереси Гамизов си позволи такива необуздани нападки срещу президента Първанов, и то на излизане от МС.

Обяснява защо президентът пък реагира така остро на един все пак незначителен посредник и „общественик”. Обяснява също така защо веднага след срещата на Станишев с Буш президентът Първанов свика Консултативен съвет по национална сигурност именно по тази тема.
 
Така че нещо става, но какво?

Разиграват се геостратегически карти, поемат се някакви засягящи не само енергетиката ни, но цялата ни външнополитичиска ориентация ангажименти, но ние не знаем за какво става дума и когато застанем на светло пред жалките си битови реалности, ще се питаме това сън ли бе, или не.