Семейство, училище, общество

Димитър КОЛЧЕВ

Спомням си, сякаш е днес, една случка отпреди 65 години. Ние, 14-15-годишни момчета, ритахме футболна топка на улицата. Ха насам, ха натам, докато топката ми дойде така добре на крака, та като я отправих силно с прав шут и праас прозореца на апартамент в съседната сграда. Топката изби и двете стъкла.

Трябва да отбележа, че скоро преди това столицата ни бе поразена от невиждана градушка, която изпотроши хиляди прозорци. Затова стопанката на дома с двете големи потрошени стъкла се показа навън и основателно се разкрещя: "Калпазани с калпазани, не ви ли е срам... Къде се изпокрихте, бе? Как ще поправим тази беля? Отгде ще се намерят стъкла, та и джамджия?! ... Леле, божке-е!"

Никой не беше се скрил. Другарчетата ми си стояха примрели на улицата. Аз обаче веднага се затътрих към разтревожената жена, изправих се под прозорците й и казах: "Аз, госпожа, аз счупих с топката стъклата. Не се безпокойте! Баща ми ще намери и стъкла, и джамджия да ги постави!..."

Случката е илюстрация за онова време, когато възпитанието на децата се ковеше и моделираше в семейството. Не току-така векува истината дали ги имаш, или ги нямаш първите 7 години.

Предишните две поколения, преди моето, хора 65-70-годишни, в множеството си също имат възпитанието и достойнствата за прилично гражданско поведение.

След първите 7 години в семейството, децата отиваха в училището, където достолепни учители продължаваха да ваят и формират характера им, да ги превръщат в личности, в съвестни граждани.

Не за подценяване беше задачата "морално възпитание". Имам предвид изучаването на вероучение, логика, етика, гражданско учение. Така беше в гимназиалното обучение. Например Първа софийска мъжка гимназия, която съм завършил. Повечето ни учители бяха такива по призвание, а не по назначение, както е днес в повечето случаи. Не току-така неколцина от тях по-късно станаха университетски преподаватели.

Блестящ пример на педагог беше учителят ни по естествена история Аспарух Язаджиев. Човек със забележителен интелект. От него научихме факти от българската история, литература и изкуствоведство, каквито не бяхме научили от съответните си преподаватели. Защото господин Язаджиев често се отвличаше от прекия урок и ни рецитираше или "Опълченците на Шипка", или (и то на турски език) какво е казал пред съда Бачо Киро. Беше и добър художник, та ни разказваше увлекателно детайли из живота на Владимир Димитров-Майстора.

Язаджиев ненавиждаше арогантността, шума и непочтеността. Още в първите му лекции, при влизането ни в просторната зала по естествена история, някой измежду нас подсвирна. Язаджиев влезе след тях, изчака ни да утихнем и строго попита: "Коя сврака подсвирна?"... Никакъв ответ. "Да си признае свирчото, защото иначе ще накажа целия клас!" Тогава се изправи едно момче: "Аз бях, господин Язаджиев!"

В течение на времето се научихме не само да уважаваме учителите си, а и да се себеуважаваме.

"Човек трябва да бъде чист и спретнат, не само на външен вид, но и да е елегантен и душевно богат. Да е "Човек" с главна буква!", казваше Аспарух Язаджиев.

Де ги днес такива учители? - питам се пък аз.

В спомените ми изпъква един показателен случай за отношението на обществото към подрастващите. Беше някъде рано подир обяд. Последните два учебни часа бяхме свободни поради отсъствието на учителя ни. Половината от класа поехме нагоре по улица "11-и август", на път към Борисовата градина. Единственият пушач в класа ни - представете си, от 42-ма, беше лапнал димяща цигара. Разгърдил униформената си куртка и килнал фуражката си. Както си крачехме безгрижни и весели, забелязах 50-годишен мъж. Той ни изчака в средата на улицата. Изпречи се срещу въпросния Христо и му прасна такъв шамар, че на съученика ни хвръкна и цигарата, и фуражката. "Знаеш ли, младежо, защо те шамаросах?", каза гражданинът. "Не защото пушиш. Твой мерак си е това. Трови се, като искаш. Но знай, че ти злепоставяш училището, което са завършили именити хора!"

Всичките ние, двадесетина момчета, отминахме мълчаливо и с чувство на вина.

Ами нека си представим днес възможна ли е такава сцена? Дори маловръстните ученици пушат пред самото училище! И дори да се намери такъв гражданин, който не с шамар, а само със забележка да се изпречи пред пушещите, какво ще стане? Ами ще го изпсуват или ще се подиграят с него. Или ашлаците ще го напердашат. Та те отдавна пердашат учителките си, замерят ги в лицето с цинизми и безобразия!

В цялата ни България има само едно училище, образец не само за учащите се, ами изобщо за гражданско поведение. И представете си, директор на тази гимназия за древни езици и култури е жена. Казва се Гергина Тончева. Тя е създала преди три десетилетия гимназията. Нейни възпитаници вече също са учители тук или там из страната. А че и преподаватели в чужбина.

Питам се дали министърът на просветата и образованието Даниел Вълчев, който е помагал не само на тази гимназия, ами и навред, където и доколкото може, ще съумее да върне отдавна изпуснатото? Въпреки високата си квалификация и култура, той не е в състояние да направи повече. Не може да отмахне забатаченото преди пет десетилетия - даже преди това, когато Тодор Живков назначи Дража Вълчева за министър на просветата и образованието. Тя беше твърде недоучена. Завършила в Пловдив полувисше педагогическо училище. По това време пък в креслото на дядо Вазов седна Начо Папазов. Имаше такава епиграмка на Радой Ралин.

Защо днес не е така, както беше преди 5-6 десетилетия, състоянието и в семейството, в училището, в обществото? Ами отговорът е много прост - за хората, които могат да мислят и разсъждават, както подобава. Не само от простотията и нехайството на държавните и обществените институции, ами и целенасочено опростачване и развращаване на народа ни. Хора, които са се вторачили в пъпа си, които мислят как да оцелеят, с какво да нахранят челядта си... Други пък, онези, понаграбилите се, мислят с какво повече да напълнят търбусите.

Защо, след като става дума за възпитание на подрастващите, за нравствени устои, за гражданска доблест и достойнство, не разсъдим за един много генерален проблем. А именно обезлюдяването на селата подир масовата текезесация. Та нали за тридесетина години 3 милиона и кусур селски труженици побегнаха в градовете. Не стига, че запустя половината от обработваемата земя, ами от селата бе изтръгнат коренът на свестното у човека. И постепенно тези 3 милиона човеци излиняха от придобиваното векове.

И ето че днес спадането не само на морала, на раждаемостта и напътствията "Учи, за да не работиш" и "Не ме е грижа ни за тоя, ни за оня. Важното е на мен да ми е добре!" - са кредо на българина.

Малцина си дават сметка, че тази лумпенизирана потребителска маса формира престъпност и проституция, пиянство и наркомания. Защото преди тези хора от селата са били ограничавани от вековечната нравственост, от нормата "какво ще кажат комшиите", докато заселилият се в големия град е анонимен. Той няма норматив за поведение. Дори ненавижда кореняка гражданин. И в старанието си да го надмине прави непосилното, та да бъде по-гражданин от него. Не успее ли (защото няма нужния интелект или финансова възможност), ще му потроши стъклата на колата, ще го удари в кантара на пазарската сергия, ще го излъже с некачествена стока и така нататък.

Лумпенът отдавна се е настанил в пресата, в електронните медии. Там той ще напише с тлъсти букви на първа страница нещо почти незначително. А значимото, истински предизвикателното за размисъл и предприемане на мерки, ще е на една колонка из вътрешните страници.

На телевизионния екран простотията ще излъчва или ужасии с катастрофи, кръвопролитни убийства и вампирски измишльотини, или пък измисля "мюзик айдъли" и всякакви още циркаджилъци.

Целта на всичко това е да се отвлича вниманието от важните проблеми. Да не мислиш за тях, да не се организира народът как да им противодейства, как да ги свали от плещите си. Как народът от народ в себе си да стане народ за себе си. С други думи, да пребъде в нация.

Такава е философията на науката. А колко бъдни поколения трябва да направят това?